А пролетта ми – кротка заблудена есен,
в очите нейни и сама не се познах.
Мъгливо - сиви са, изплакват всяка песен,
дори и на врабците станали за смях.
Зеленото ли? То е само камуфлажът,
три пръски светещи – измерени до грам,
а гълъбите цял ден гукат – да разкажат,
защо е листопаден моят златен храм.
Добре, че хората не разговарят с птици
и не разбират нещо казано без глас.
Аз пролет съм и есен... Просто многолици...
В тъгата си се смея... повече от вас.