Пак стоиш във мрака, във нощта.
Сякаш нож пронизва ти сърцето.
Но посрещаш само хладна самота.
Болката по-дълбоко ли е от морето?
Чакаш, ли чакаш...сам, във студа.
Отстрани се смее група задружна.
Напират в очите сълза, след сълза.
Но кой да те види, нима си нужен?
Лед пронизва смъртносно душата.
В небето няма ни луна, ни звезди.
Тези вечери такава е тя-съдбата.
Нима ние не сме болезнено сами? ...