Ти нямаше си даже очертание,
препълнена илюзия бе, с мисли.
Прозрачно и безплътно оправдание,
запълващо крещящите ми липси.
Не шушнеше напевно и лирично,
объркващо ме хвърляше в заблуди.
Но тази, недостъпната различност,
отприщваше мълчаните ми думи.
Кога порасна в значещо се нещо...
Не питам и не търся вече смисълa.
Достатъчност си ми. От букви дрешки
кроя ти топли, и об(л)ичам в стихове.