И сякаш век ги измълчавах думите,
заседнали в сърцето ми измъчено.
Сега по времето на листите
изписвам ги, но мълчаливо.

Страхувах се да ги изричам,
че думите са повик на душата,
и ако някак си избързано изписвам,
простете ми във тях за мъглявината.

И ето ме, на вятъра в душата
политнала към безпосочни светове,
пак търся си утехата позната
със думите по моите редове.

И пак съм аз момичето, което търси
пантофката изгубена и своя принц,
но вятърът ми шепне, че с посоките си
е дирил мен по пътят си трънлив.

Предлага ми каляска от мечтания,
и рокля от воалени надежди.
И стихват в него моите ридания,
и дланите ми са криле от песни.