Дунавска лястовичка
Във водите на Дунав се взирам с тъга,
а тя отвръща ми с нежни тихи слова,
разказва за дните, когато далеч била е нощта,
и света бил е покрит с мека топла светлина.
Отговарям ѝ замислен с чувство на гòрка самота,
казвам ѝ, че не мога вечно да лъжа откровено своята душа,
че дните красиви и аз съм живял, но в заблуда,
а сега съм нещастно щастлив – влюбен до полуда.
…
Реката затихва и гласа ѝ спирам да чувам,
тогава във водите ѝ бистри на луната започвам да се любувам, ...