Да можех, със последния си дъх
върху обледенените прозорци на живота си
бих ти рисувал бездните, в които
пропадал съм без твоята ръка – крило на птица,
и съм крещял – какво е връх,
какво е връх,
какво е
да оседлаваш върхове с притеглена през ноздрите душица,
премазана от срутване във пропасти…

Да можех,
бих ти пял с хрипливия си глас за планините, във които
от този, разбунен като пчелен кошер, свят,
от теб самата ще те отвлека –
далеч от погледи и лоши думи хорски,
луната да завържа на бялата ти гръд като муска.
И ти ще видиш в мен Винсент ван Гог –
в чиято ужасена ушна раковина Via pontica пищи,
потънеш ли във моите, потеглили в пространствата, очи,
ще забележиш – погледнато от Чомолунгма,
реките Инд и Ганг не са реки, а сънните артерии на Земята,
над тях играят танц със саби дрогирани с афгански мак и кока
кавалкади разноезични ветрове,
Мисури с Мисисипи са разчорлени светкавици,
а аз съм ехото,
когато гръм удари.

Да можех, със последния си дъх
бих ти издухал съскащата шума от стърнищата,
в които се поклащат посечените мои слънчогледи,
или пък пух от няколко глухарчета – да забележиш,
че съм още жив
в мига, преди глобалното затопляне
рисунката да смъкне от прозореца.

Ех, де да имах милиони пеперуди рент-а-кар,
щях да ги дам под наем на вечерника –
да те посипе с тънкия прашец на лятото, което си отива.
Да имах седемнайсет хвърчила,
щях да те дигна с тях в скосените над тебе небеса –
самата ти хвърчило с рокличка игрива – и щях да те даря на светлината.
Да бях обяздил тежките лавини карелийски карибу,
които – гигантски свлачища – се смъкват в моя крехък сън
и ближат с обезсолени бърни маркираните в жълто снегове –
те щяха да те носят върху земетръсните си гърбове
срещу прииждащия хималайски студ.

Да имах власт над усурийските тигрици,
щях да ги кротна пред нозете ти – и от немигащите им зеници
да хлътнеш право в дълбоката душа на Вечността,
в която вдигам покрив, за да те имам – даже и отвъд.
Възседнал есенния плуг на Гълфстрийма,
щях да разпарям ненаситния търбух на Атлантика –
и да ти пращам
скумриения блясък
на пропадащите
в бездната
звезди.

Но аз си нямам нищо.
Дори не съм съвсем наясно дали дъхът ми вече не е твой –
ако решиш, че въздухът е недостатъчен за птиците във синьото небе,
го изтръгни.
Не ме напуска само настървеността, с която
дълбая дупка във стената –
и хвърлям прах в очите на Вселената.