Два чинара

Два чинара – посребрени, тихо си шептяха.
Тя – прибрала в скута момина сълза.
Той – събрал спомени игриво-сини,
години влюбено стояха, извисено все така.

Спомени се нижеха... когато...
С клоните преплетени в едно,
листата се целуваха горещо
и силно беше младото стебло.

Опираха се, даваха се сили,
когато вятърът завихряше хоро,
играеха във танца му щастливи,
изкъпани от дъжд – като из ведро.

Приведен Той над нея с пелерина,
закриляше от силни бури, от жарките лъчи.
Тя нежно го обгръщаше със обич,
смирено с поглед, всеотдайно – благодари!

Издуха вятърът листата им наесен,
но спомените в клоните стоят.
Чинарите подариха на разказвача
приказка – за любов голяма,
                                     колкото Света!
Елеонора Крушева