Два коня пропускат в душата ми, в живота - тази шахматна дъска.
Веднъж яздя белия, веднъж черния и се стича косата ми по гърба.
Пясъчен часовник във времето, което не мога с фиба да прибера
(да спра)
Грижа се и за двата коня – едновременно и ги гледам в съня си,
как почиват под лунна светлина.
Тя луната знае всичко, инак как би разказала на своя брат – слънцето,
всичко това.
Няма да вържа конете! Никога!
Обичам ги, както черния - „Ад“, така и белия (него кръстих Рай)
Знам, че животът е приказка и всичко започва с
„Имало едно време…“ ...