В студената прелест на декември

вихреше се снежна стихия

със своите сребърни одежди,

изтъкани от ледена магия.

Внезапно, нейде от небето,

сред цялата разкошна белота

спуснаха се две снежинки,

райски сълзи на невинността.

Шепотът им бе от вятъра отнесен

и никога не стигна до света,

ала думите, що първата изрече,

мъчеха отдавна хорските сърца.

„Смисъл има ли създавани да бъдем,

щом - само миг - и ще изчезнем?

Струва ли си нанякъде да тръгнем,

когато знаем, че е безполезно?”

„За миг послушай тишината”,

отвърна втората със смях звънлив,

„и чуй какво нашепва ти душата,

що ти вдъхна ангел милостив.

Не е важно колко в света живееш,

а на света ти колко си дарил.

Дали с шега приятел да разсмееш,

или просто с някого да бъдеш мил.

Ръка на този в нужда да протегнеш,

мъка нечия да споделиш.

Над отчаяния да разсееш мрака тегнещ

и надежда да му подариш.”

Тъй, падайки на побелялата земя,

на детенце, играещо в снега,

тя в искрящите очи се отрази.

Миг остана... и се разтопи.