Ако има бяло начало,
черен край не се очертава,
но защо тогава изцяло
двата цвята света покоряват?
Само гордо извила снагата
над двуцветия, наши душевни,
пъстровее се нежно дъгата,
бяло и черно не ще да погледне.
Вятърът люшка зелените клони,
реката бистрее и всичко промива,
черните нощи са със златни пагони,
белите дни от лъчите се скриват.
Синьо морето разпенва вълните,
сякаш е паднало в него небето,
бяло и черно е само в душите,
за да ритмува с два такта сърцето.
Има ли някъде пъстра причина,
черно да ражда бели проблеми?
Бяло без черно не може да мине,
то са двуцветни, световни дилеми...
© Валентин Йорданов Todos los derechos reservados