разби се в пристана на

моите бели светове...

Че някога плаках с онези

неизплакани сълзи,

отнесли ме със себе си

като полета на птица

към непознато небитие...

Свърши моята измислена приказка,

някак без глас замря...

Сякаш изчезна като незапомнена мисъл,

прогонена от подивялата ми душа...

И събудена като от кошмар,

протегнала чакащо ръце,

нося все още своя нелеп товар,

с надежда, че любовта

все пак ще докосне нечие сърце...

Но уви... отново себе си ще лъжа,

че любовта все още е неизсъхнал клон...

И в миражи на загинали мечти,

ще викам онзи някой,

с нестихнал зов, с неземен стон...

И пак ще се потапям в дъжд от самота.

И пак ще скитам сам-сама...

Макар да осъзнавам -

дяволски е страшно да си верен

на една несбъдната мечта!