Черни, тежки облаци

превзеха небето.

А сянката им спусна се

и сви ми се сърцето

в една тревога, очакване

не нещо черно, зло...

В миг задуха силен вятър

и дъжд заплиска "из ведро" -

огромни капки чиста, кристална вода

се забиваха като остри кинжали

в туловището на света.

Копаеха, дълбаеха, свистяха...

А после...

Слънцето отново Земята огря

и точно до прозореца

едно разцъфнало клонче,

покрито с капки от дъжда,

в миг заискри, забляска

в многоцветна небесна дъга...

Отнякъде и малка птичка

бързо насам полетя.

Кацна точно на клончето

с пъстрата небесна дъга.

Погледна към мен,

но погледът й на мен не се задържа.

Към Слънцето обърна се

и щастливо,

и красиво,

нашироко,надълбоко

волно тя запя...

Хубаво е, че отмина

този силен дъжд -

с черните кълбета по небето

и сърцето, свито изведнъж...

Вятърът отново върна

ясното синьо небе...

И от него пак надзърна

веселото Слънчово лице...