Беше вечер - три и тридесет и една.

Пролетен вятър вееше от прозореца отворен,

аз пишех книгата си последна

и въздишах по един спомен.

Падащи звезди разцепват мрака,

пердетата като вълни се вдигат.

Мъждукаща светлина проблясва от настолната лампа,

а гласовете на совите замират.

Малката пукнатина на падналата ваза

с паяжинката сребриста на бюрото.

Изпръсканите с мастило бели рози -

незабравими спомени от миналото.

Пред мен стои прашасалата книга

и старата мастилница.

Спомнях си за завързаната от теб интрига

и сълзите по всичките ми маски и лица.

Обичах те и те желаех,

ти го знаеше и ме мотаеше на малкия си пръст.

Всеки ден за теб мечтаех,

а ти ходеше с различни момичета не на моя "ръст".

Правех се, че за теб се радвам и ти се усмихвах,

но вътрешно плачех и черна кръв капеше от дълбоката ми рана,

цялата се разтапях и умирах,

за да бъда аз от теб избрана.

Ала ти ме смяташе за мъничката сладурана на своите съседи.

Не ме гледаше с любов, а с умиление.

Не вярваше, че нашата обич ще възтържествува и ще победи.

И продължаваше да се любуваш на другите момичета,

докато аз те чаках с нетърпение.

Сънувах сънища за теб и за момичетата ти щастливи.

Щом се събудех, кошмарът ставаше реалност,

а ти продължаваше да ми изреждаш думи безполезни,

изпълнени с баналност.

Получавах подкрепа от най-добрите ми приятелки,

получавам я и сега,

затова бъди си със своите изтривалки,

а аз нека съм сама.

"Няма повече да плача!" - обещах си тихичко на глас,

правя тук последна жертва

в този ден и този час.

Прокарах пръст по острието от жарава

и капчици потекоха върху бледия лист, изпълнен с тъмносиня болка.

Затаих дъх и изрекох клетвата си - да съм силна и да продължа,

докато кръвта се смесваше с мастилото.