Една нощ край морето...

Във тази нощ, като луна студена,

огрян от толкоз мъртва светлина

Животът даже ще замръзне в мене

не дойдеш ли ти с малко топлина...

Опитах се без тебе да живея-

не се получи... Провалих се... Да!..

(Без въздух все едно да оцелея

или в една пустиня без вода!..)

... И чакам по прибойната пътека

(изтрила всички минали следи)

и взирам се в нощта защото всеки

миг следващ може да ме вледенѝ...

Далечен гларус някъде проклина,

несретата си чак сега разбрал...

Възседнал облак, Вятърът премина

безкрайната стихия разлюлял...

Вълните бият яростно, със ритъм

от бездната донесен до брега

заливат ме с вода, а аз се питам:

Къде ли си замръкнала сега?...

Дали сама в разхвърляната стая

напразно търсиш нашите мечти,

или със смях под звездната омая

със някой  друг напук ме подменѝ?...

Надявам се единствено на чудо

(във тая нощ за всичко съм готов!)

та малко да ти дам от мойта лудост

и разбереш: какво е то- Любов!...

...Ще дойдеш ли със мен?... Това не зная...

Ръцете ми протегнати хвани

и може да поемем към Безкрая-

направо там по морските вълни!...

Към Тайнствата на тази нощ студена,

на старите легенди с прочит нов,

а Вятърът самотен  нека стене

защото:  Двама трябват за Любов!...

...Ще дойдеш ли?... Да върнем във Пространството

изящната стихийна красота

на бурите!.. ( Със нашето пиянство

в безумният Запой на Любовта!..)

Коста Качев