А мислех, че не се сбогувам,
че някъде пред прага ще се свиеш -
да поотмине бурното разблъскване,
на пролет пак да замирише.
И мислех - както винаги нахъсана,
ще блъснеш с рамо тежките ми порти,
ще влезеш млада, неорисана,
нехаеща за дребничките злоби.
Не би... Душата ми бледнееща
ме стряска като лик във огледалото,
където цветна беше вчера...
Сега каква е? Просто стара...
Не знаех - времето препуска,
любовите са все по-тежки,
душата ми е пълна с болка,
затуй не може да се вмести -
една любов, съвсем човешка...
Една последна, като за други сто...
© Геновева Симеонова Todos los derechos reservados