Друг път,
в миг на отчаяние,
в миг на сподавен вик,
в миг, в който нещо застава
там, на пътя на въздуха ти,
който ти е необходим, за да живееш,
стига ли ти просто живота?
Стига ли ти да обичаш две очи
като море, така сини и дълбоки,
стига ли ти, щом не можеш да ги преплуваш,
щом не си усетил вълнението на морето,
с вълните, който сякаш те карат да потънеш,
но всъщност те издигат нависоко.
Стига ли ти, че водопада съществува
и чуваш как водата бурно,
шумно пада в друга и се слива,
стига ли ти, щом не можеш да достигнеш,
да се слееш, да застанеш под водата,
която се лее, и да усетиш че живееш.
Стига ли ти, когато знаеш,
че някъде там вятърът вее
и се вплита в борба ненужна
с ветровете, стига ли ти, че го има
и танцува, луд танц с клоните на дърветата,
за да раздава обич и прохлада, а ти,
а ти сякаш се задушаваш.
Стига ли ти да обичаш,
щом обичта си само в стих можеш да опишеш,
стига ли ти да я виждаш, че съществува,
и ти се струва толкова близко,
но щом протегнеш ръце, тя мигом се отдръпва
и я виждаш как се топи, и лицето се преобразява
в някое друго, но не и в това, на твоята любов.
Стига ли ти, че поетът съществува,
а не може да изрече своя стих пред теб,
дошъл на момента, щом е зърнал твоя образ, твоя лик
и стиха се лее, отвсякога по-красив,
и цяла вселена сега него гледа,
очакваща любов.
Но, уви, вселена поетът сам на себе си пише,
погледа втренчен сега отдръпни,
ще прочетеш с мен от белия лист,
който е приветствал неговите думи вместо мен,
и не си мисли, че ще прочетеш за любовта,
той там пак ще ме рани.
© Аз Todos los derechos reservados