Самотна като кукувица

угасва бедната вдовица,

като по чудо оцеляла,

в селцето – глухо, запустяло.

Кревата – с бял саван постлала,

„чеиза” си за Там  събрала.

Очите ù в отвъдното са взрени,

смъртта очакват примирени.

„Аз знам, самотна съм. Така че,

за мене няма кой да плаче,

в последен път  да ме изпрати…

За мене гроб ще е кревата.

Мен вятърът ще ме опее

и песен тъжна ще запее.

Тук няма кой да ме пожали,

за мен свещица да запали.

Светът открадна ми детето,

гладът опустоши селцето,

от скръб мъжът ми се спомина,

без мене в свят добър замина.

 Какво съм аз? Дърво без клони!

За мене кой сълзи ще рони?

С прах времето ще ме покрие,

и името ми ще изтрие.

И само покрива над мене,

днес няма кой да ми отнеме.

Тука, под стрехата родна

ще бъда скоро аз свободна.

От болки и от грижи черни,

от глад, и от тъга безмерна,

свободна и от самотата,

от страха, от нищетата…”

А вечерта се спусна вече?
Пристигна с нея от далече

и „гостенката”  безпощадна.

Погали я ръката  хладна.

Целувка ледна по очите… -

и свършиха за нея дните.

Покой жадуван я обгърна

и тя във ангел се превърна.