Върхът обича свойто езеро.
Усмихва му се. Гали го. Мълчи му.
И нощ когато в планината легне,
от жажда камъкът забравя свойто име.
Отварят се води – библейски кладенци.
Очи се срещат, тъмни от дълбокото.
И примирени, слягат се пейзажите -
върхът потъва – сбъднато пророчество.
Ако си връх, придумай тази нощ небето
да се превърне в сребърна жарава,
да светне езерото под нозете ти
и всичките звезди да бъдат падащи.
Ако си езеро, стани началото и края
за своя връх – да трепне в теб и да потъне.
Ще се отпиете, ще се познаете -
до бяла кост, до смърт и сухо дъно.
Не се страхувай, дъно всъщност няма.
Смъртта от суша е понятие обречено.
Ала побързай – вечността си тръгва рано.
Водата не остава дълго в шепите.
Водата търси свойта жажда. И разбирам,
че няма в нея нито спомен, ни прокоба;
че просто трябва да отпия. Коленичил.
И как не мога, Господи, и как не мога…
© Пламен Сивов Todos los derechos reservados