Животът труден е. Това го зная.
Ала защо ли често си мечтая...
щастието лесно да достигна.
С едничка дума, жест или усмивка да постигна.
Сърцето ми да трепка пълно със любов,
душата ми да пее - чакала дълго тоя зов,
очите да блестят от чиста радост,
устните да се усмихват, изпълнени със сладост.
Но защо ли моята усмивка ежедневна
не е тази, за която аз копнея.
А е сякаш някоя чужда -
маска, криеща туй, което всъщност в мене се пробужда.
Защо е нужно тази маска аз да слагам,
да прикривам и тъгата, която често ме наляга.
Може би по-силна чувствам се така,
или пък се заблуждавам с лекота,
че там е мойто място с маска на лице,
примирявайки се с чувството, което ме гризе.
Но то упорства, не щейки да ми дава мира,
че щастието всъщност се намира.
Че не трябва безучастно да стоя
и да кимам, клатейки глава.
А да търся, пробвам и греша,
но да не спирам и за секунда ни една.
Докато не го намеря -
туй, за което цял живот милея.
Животът труден е. Това го зная.
Ала възнамерявам...
... блаженството на ЩАСТИЕТО да позная.
© Кенди Todos los derechos reservados