Тъгата в прелестна премяна
промъква се незабелязано в тишина,
с маска на лицето си засмяна
граби с шепи от нечия душа.
Отива там, където тлее пламък
с един замах угасва го в мига,
а на негово място поставя камък
и сърце, замиращо във тишина.
И всеки път с различна маска,
и всеки път огромна пустота.
Принцесата с фалшивата каляска,
знам твойто име - то е самота.