Стоя на терасата с коктейлче в ръка и гледам околността, творейки с глупавата си глава. 

Една мисъл непрекъснато върти ми се из ума. Какво става с мен и моите сетива? 

Гледам, ала не виждам с моите очи. А те блещукат само като две звезди! 

Вятъра погали моята ръка, но аз не усетих нищо от това. 

Чувам звук от радост и тъга, но в мен някак пустота. 

Не знам що за странник станал съм сега! Но и това не е съизмеримо със значимостта! 

Сега ще се опитам да ти обясня!

Когато погледна към света, аз виждам само божествена светлина, 

изрисуваща образ и подобие на съвършеността. тя пази ме от студа, 

разпалва в мен страстта и романтичността, отприщва загрижеността, 

донася ми хармоничността и за мен е важна като солта. 

Винаги чувствам близостта със съвършеността. 

Сякаш душата ми прави си шега и стои при нея през деня, нощта. 

Кротко отстрани любува и се докато спи. 

А тялото ми, загубило душевността, кара я някак в ежедневна сивота! 

Ослушвам се само за онзи мек и нежен глас, оставяш ме в захлас. 

Дори и с милиони стихове, романи и слова, дори да ми помага и вечността, 

надали бих могъл да опиша точно съвършеността! 

А аз искам тя, четейки това да се усмихне в нощта. 

Да запомни, че не е сама и че някои и желае цялото щастие на света.