След жегата на забързания ден

и разхвърляните безразборно думи,

духът ми, спаружен и омаломощен,

от магия среднощна се пробуди.

Прозорецът затворен, но не съвсем.

Делящ ме от живота на града в нощта.

От едната  страна – светът студен и подреден,

от другата – аз, жегата  и хаосът в душата.

Прозорецът е страж, но милостив,

пропуска къс от нощното вълшебство.

Леден порив, напорист и жив,

затлачените ми работни мисли поразмести.

Разбудена от летаргичния си сън,

се потопих в блажената прохлада.

Наострих сетива за всичко вън.

Притворила очи в наслада.

Песен на февруарския дъждец

„Кап, кап” флиртува със стъклата.

И като велик, неповторим крадец,

ми отмъкна всички сиви мисли от главата.

Нощ. Февруари. Снегът полека се топи.

Животът ни се извалява  ден след  ден

Природата се подготвя да се прероди...

Ах, искам пролетта да съживи и мен...