Животът ни е като филм, нали?

Не мислиш ли?

В него актьорите сме аз и ти!

Добрият играеш ти,

а лошата съм аз!

Защо ли устроен е  тъй филма да върви?

Важното е, че публиката на всички ни цветя ще дари.

Въпросът е обаче, че дали във филма или не,

ти за мен оставаш си копеле!

Защото любовта ни ти предаде без капка жал

и накара ме да се почувствам като парцал,

с който някой безпощадно си е поиграл.

Пред очите ми на нея във любов се врече

и после грабна си багажа и замина надaлече.

Камерите включват се отново, сцените летят ред по ред,

а пък режисьорът ръкомаха бурно и разпорежда  се навред.

И ето идва ред на сцената, в която сме само аз и ти,

но как да погледна пак аз тези очи лъжливи,

които толкова добре истината от мен бяха скрили.

Ако даваха сливи за лъжи,

най-много щеше да получиш ти.

По дяволите, за малко спри се

и назад  бавно обърни се.

Мда, виждаш  ли сега онези многото жени?

Точно така! Всички тях ти нарани!

Ако сега кажеш, че от това дори малко не те  боли,

значи по-добре вземи пистолет и се гръмни!