А сега накъде? Пита моята глутница луди.
Накъде да потегляме, брат, ако утре осъмнем?
Там зад нас са се ширнали в бялото болни заблуди,
а напред е степта и надежда, проблясваща в тъмното.
Не премигват звезди. Пренареждат небето снежинки,
но страхът този жалък поганец намира ни всички.
Замирисва на глад, на мъже с изхабени инстинкти,
ала тръгваме – смели, без ризници, падаме в битки.
А денят преминава в години, оставя пътека.
Задълбават в очите ни кръстове, хора, каруци.
Без посока вървим и от навика молим утеха,
лекокрили в смъртта, все пришпорваме крантите куци. ...