Лятото обеща да дочака октомври.
Вдън небе се запали лунатичен шедьовър,
и потъна в отвъдното като глас богохулен.
В двора още ухае на босилек и дюли.
И гласът на чешмата е прозрачен и топъл
като люлка на бебе, като дядо над огъня.
Помни къщата всичко - младите им портрети,
комшулука в оградата, сенките на черешата...
А листата са жълти - като църква през юни.
Като слънце в неделя. Като сън на безумец.
Баба вече я няма. Лятото я отнесе.
Тук сме двамата с дядо, и играем на есен.
2008
© Павлина ЙОСЕВА Todos los derechos reservados
Едно от любимите ми!Странното е,че съм го чел 100пъти,а сега установих,че не съм дори коментирал.То пък с мене и без мене...ама аз да си кажа,де.
Поздрави!