Връщам се години назад,
спомените, подобно на буря -
връхлетяха в мойта душа.
Объркаха я, разтърсиха я
и я изпратиха в дните преди,
когато всичко бе по-лесно
и по-осъществими всички мечти.
Тогава бяхме още деца
и вярвахме, че съществува любовта.
Всичко бе по-истинско -
без фалш и игра.
Е, може би малко прекалявахме -
с предразсъдъците и гордостта.
Но бе неподправено,
както приятелството и обичта ми към теб.
Не, това не може да бъде изиграно -
в никой театър, от никой човек.
И въпреки, че се карахме и спорихме за много неща.
Аз дълбоко в себе си знаех,
че при нас я има любовта.
Че не е умряла, а съществува
и гори в младите ни тела.
Но нито веднъж не си признахме -
подчинихме се на нашата съдба.
А тя е да сме разделени
и да се гледаме само отдалеч.
Но може би благодарение на това,
все още изпитваме някакъв неясен копнеж.