Зад Балкана горд
тихичко целуваш небосвода.

Малки стари къщи,
смокинов плод,
порутени дворове, пусти...

Минавала съм честичко, покрай,
от там е пътя за далечен плаж безлюден,
и винаги се питах, пътувайки за девствения рай,
дали понякога и ти си буден.

Знам за теб, че си начало - край,
източната точка, връзка си на Севера и Юга.
Носът ти е свещен, недра - висока дига,
окото се насища от безмерна шир.

Синьото море никак не скучае,
вълнува се,
очаква някой палавник, сърфист
с белите вълни да поиграе.

Блуждаещ поглед в самотен бряг златист,
а вятърът порист - способен да ме обладае.

Без дъх оставам,
сърцето яростно тупти,
изкачвам трудно стръмните ти висоти.
И точно там, на билото,
в уют и топлина тепърва ще те опознавам,
Бяла - сбъдната реалност от дълбоките мечти.