Гърнето
От пръст и от вода – от глина ме направи
и свърза я в едно чрез крехките ми стави.
Стоеше този съд захвърлен сред полето –
сред руини и прах проблясваше гърнето.
То молеше с очи, протягаше ръце
и Ти го съжали – направи му лице.
Пак тъжно беше то – забравено, сковано.
Тогава дъх му вля. Направи го желано.
Тогава, Боже мой, ме взе на свойте длани
и тъжното гърне забрави тези рани.
И Ти като човек за почит сътвори ме.
Достойна ли съм днес да нося твойто име?
© Стойна Димова Todos los derechos reservados
Радвам се,че и ти ме чувстваш близка!
А до колкото до любовната ти лирика съм сигурна,че е прекрасна!
С удоволствие ще прочета нещо от теб!
Сигурна съм,че има какво да науча от поет като теб!
Приеми моите най-сърдечни поздрави!