Забиваме до дръжка ножа във гърдите
и мълчаливо раните солим със гордостта.
В очите си откриваме тъга, зад облак скрита,
и зле гримирана и охтичава суета.
По кожата ми макове цъфтят отново и отново,
докосвайки ме, сееш животворни семена,
а после тръгваш - сякаш огнено олово
над алени полета е изляла есента.
Докосна ли те - водопади страст от теб се сгромолясват,
искри във пръски и кипи водата побеляла,
веднага със безцветно безразличие задрасквам
устрема ù, в бентове я връзвам побесняла.
Твърди, непристъпни, жестоки и опасни,
за огъня отвътре не признаваме дори пред Бог,
изкусно острието точим - до проблясване
и къшея любов превръщаме във гроб.
© Даниела Todos los derechos reservados