И слизам доброволно на земята.
И ставам доверчиво огледало.
Забравя бъднините си душата,
зазидана в идеята за тяло.
Вратата към небето се затръшва.
Не ми достигат въздух и пространство.
А вън тълпата яростно поглъща
остатъци от чужд вселенски хаос.
Спасявам се в съня си. И извира
дълбока нощ, като живот отвъден.
Изконното ми право да избирам
превръща светлината в мисъл стръмна. ...