Мълчиш.
Де и аз да можех
като теб да затворя
очи -
безразлични, студени,
ръка на очите си сложих -
горчи
като силно кафе на закуска.
Kато "Едно италианско лято"
звучиш.
Вълшебните нощи пак чувам
и вихър отново се спуска...
Вървеж
по тайни и стъмни пътеки
и навсякъде - кръстопът.
Скреж
по смолисто черните мигли.
Тъжен поглед затворил навеки.
И под сянката зловеща
на мрак и черна пелена,
мъждукаха хиляди свещи
и угасват една по една.
И с отровните пари
от думите тъжно...
няма кой да пожали,
нима някой е длъжен
да обича отново - не.
© Франческа Салиери Todos los derechos reservados