17 dic 2013, 22:16

И дъждовея сбърчила челото си 

  Poesía » Otra
453 0 2

Когато пътят на надеждата стесни се
и навалят вихрушки ледени, тогава
в очите най-стаеното се плисне,
във мен изтръпват всички сетива.

И ставам облаче, което по небе се щура
и плискам своя дъжд над стръмно и поля.
Не мога ни да шепна, нито да говоря,
и тихо в себе си на резени боля.

Дори не мога пак да си измисля
красива приказка, в която да живея,
но мога тихомълком да се моля
да мога някога отново да копнея.

Онези необяти на душа летяща...
надъхана на цъфнали салкъми.
Във погледа с тинтява синя
да ситня по звънящи калдъръми.

По бързеите на живота да лъкатуша
със звездните сияния в очите,
но мен сърцето не ме слуша...
римува си пороите със дъждовете.

И дъждовея сбърчила челото си.
Объркан, този свят не е за мен.
Ще се намеря ли, изгубила следите си,
и аз във някой топъл, слънчев ден...

© Евгения Тодорова Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • С удоволствие препрочитам твоето завладяващо дъждовеене!
    Поздрав!
  • След дъжд дъгата цветна е утеха
    награда за небето и земята,
    че губили са връзка разделени
    от хладните ръце на дъждопада...
    И всичко преминава... И изсъхват
    следите от порои и от бури.
    Една дъга,небе и късче слънце,
    и влюбен вятър вече идват.Чуй ги!
Propuestas
: ??:??