И ето ме, пак размишлявам над вечните въпроси,
и ето ме, братко, пред теб аз говоря и тъжа,
но няма да си найде мира моята душа, със сълзи напоена,
и вечно ще пита, ще моли, ще търси и няма да намери.
Жал ми на душата, братко, жал ми е за тебе,
че ще си заминеш, ей тъй спокоен, безразличен,
но ще дойде време, кога ще кажеш: „Дали пък прав не беше тоя?
Дали оставих нещо аз зад мене? Дали е късно? Дали е време?”
Ще се питаш и ще дърпаш за юздите живота необузданий,
но той не ще се спре заради тебе – какво си ти? Един роб страдалний,
един човек, една душа, една свещица в мрачния олтар,
която бавно и смирено ще угасне, блещукайки във тъмния простор. ...