Отшелническа и забравена душа ли
се крие във телесния ми тъмен лабиринт,
че така - без тласък - все върви към раните
по пътища, обречени да плуват в черен дим?
Или във кода генетичен ми е вписана
слабостта... до гроб... като е тихо?
От болка да се стапям - като чиста истина
ли винаги, ако си някъде наблизо?
Или...
във навик съм превърнала тъгата -
във потребност,
или може би във ритуал? ...