Да се събудиш в онзи миг на вечност,
в който забравата забих на клечка
и когато бавно усмивката осъзнаеш,
изгаряш като факел в безкрая.
Да погинеш сред думи, лъжи и закани,
да останеш с две неистини от тебе само избрани,
а после като сянка да напуснеш света –
в дим и огън насред черна кухота.
Да застилаш пътя си с плесен,
с ярост избождаш взора отнесен –
ярост аморфна като бледа зора,
ярост гореща и стара като света... ...