Летни емоции...                                        

Моята сянка, горката –

мисля, от мен се срамува:

крие се зад полата ми  

и подозирам – ревнува

от това, че щастлива

по плажа летен с друг крача

и я оставям страхливо

след мен без дъх да се влачи.

Или пък се възмущава

от туй, че сплитаме длани,

а хладна водата остава

под сенките ни събрани.

Моята сянка, горката  –

явно, че негодува.

Просна се във краката ми -

тръшка се – не се шегува.

Но – да ме контролира?

Бързо  забравям за нея,

когато жестикулирам,

и – чисто луда –  се смея; 

когато плувам в очите му,

а той, нехайно усмихнат,

с привидно безразличие

кара в мен всичко да кипне.

Слънцето спира отгоре

от мене огън да вземе,

сянката моя престорено

кротко в краката ми дреме.

Своята сянка полага

хищникът тихо до нея.

Сянко, поне ти му избягай,

аз дъх да поема не смея!