Слънца и облаци във времето се спрели,
преплитат се във дните монотонни,
и както на мъглата сивите дантели,
се вплитат на града в стени бетонни.
А този град е моята душа,
в едно красива, тъжна, уморена,
мила, но ядосана, а след това –
спокойна, нежна и смирена.
Един живот –това е театър.
Случките са бури бесни,
разгневени от лъжи - от думи вятър,
някогашните добри сърца за лошото са тесни.
Душите и сърцата ни превърнати в манеж,
приветстват смехове, сълзи,
аплаузи, вдъхновения, копнеж,
а между тях на клоуна мъката пълзи.
И аз съм там – и ти, и той, и тя,
и като магове превръщаме
мръсни ризи в пролетни цветя,
без назад дори да се обръщаме.
Крием в шапките си минало красиво,
июлюзорно щастие за бъдещето пазим
и поемаме с дълбоки глътки тъмно пиво,
и на дъното на шапките си после лазим.
© Ивелина Борисова Todos los derechos reservados