Илюзия

e4i (Елена)
69 676

21 nov 2015, 0:25

Poesía

306 1 3

Луната горе се подсмихва -

знае всичко, но попиташ ли, притихва.

А звездите мъждукащо надничат -

знаят тайна, но безмълвно я отричат.

И бризът, преминал океана и полята,

на спомена пренася аромата.

Притихнала нощта света обгръща,

на заем взима, но никога не връща,

миг реалност в спомен преобръща,

а после в светлината те прегръща.

Изникнал там, нелепо от скалата,

с белези от времето в кората,

преборил се за правото да диша,

посреща изгрева... и пак въздиша.

А те безмилостно го брулят,

когато се издигне, с гняв го хулят,

пъплещи изгнили черни роби

обещаха светлина - дариха му прокоби.

Усетил набеза на ветровете

и капките живот на дъждовете,

стоически очаква края

или да се събуди в рая...

Е.И.

Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.

e4i (Елена)

2015-11-26T06:45:16+02:00

Благодаря ти Таня! Малко хора не го разбират, камо ли да го усетят. Благодаря...
tanq_mezeva (Таня Мезева)

2015-11-25T13:53:01+02:00

Много силен стих, Ели.
Съпреживях го с теб!
vega666 (Младен Мисана)

2015-11-21T02:16:05+02:00

Хубав и сумиращ всичко предходно в творбата финал, с диалектическо звучене. Сякаш внушава, че пътят към Рая минава неминуемо през Разпятие. Поздравление, е4i!