Има, има и обич такава –
побелялата, грубата, нежната.
Тя дори изневяра прощава,
плаче в стих, дави в смях неизбежното.
Две очи, две ръце, шепа лято,
попревити от времето, плещите.
Има обич безмълвна, която
сред пустини копае за нещото,
дето няма цена и не струва,
но пронизва до дъно, до костите
на плътта и душата целува.
Има обич. И не е от простите.