Полето ме посреща мъчаливо.
Един изгубеник съм в него аз.
Припомням детството игриво,
почти докосвам го в мъгла анфас.
Отмина главното - не съжалявам.
Заклех се в сенките и в своя сетен час!
Безмълвно края в профил наблюдавам,
как идва бавно в хипнотичен транс.
Има само поле и небе без звезди...
Две сълзи по лицето ти бледо
ще изваят изящни бразди
на любов по-красива от лебед.
© Младен Мисана Todos los derechos reservados
П.П. Благодаря ти, Виолета. Трогнат съм от казаното. Разбира се, че съм ти простил.