Ако знаеш как съм ти набрал,

въртоглаво мое време,

за ценностите, които пропиля

и в шеметен въртоп отне ми ...

Вярата в доброто

беше здравият ми корен,

който ми разлистваше дървото,

за да мога с вихрите да споря.

Сега с корена прояден

от популацията на черно зло,

с вейки ръкомахам жадни,

като всяко съхнещо дърво ...

Надеждата, премаляла от употреба,

мокра от сълзи на простора ми виси,

с лъжи и прах в очите захабена,

дали на следващо пране ще издържи ...?

Любовта, сглобка на душевните панели,

тя къде е? С този пясъчен бетон

рухват стенички изтънели

в купчинки от кварцов станиол ...

Ще ти го връщам, дребен,

със себе си се аз простих,

но докато мога и съм си потребен

ще те бичувам с яден стих ...