Снощи скрих се от жена ми Дуда,
па свърнах в оремака при Мавруда.
След мене влезе Колю – другари от деца;
някога от полозите крали сме яйца...
Вътре беше димно – като в селска баня,
ала Колю веднага ме съзря.
До мене седна, па се втренчи у таваня.
Зачудих се - к'во ли там видя!
Ето че Мавруда на мене вино носи,
на него пък ракия – знае си ни тя...
Пием бавно. Колю трае – трая си и аз.
Така комай измина четвърт час...
Тъкмо виното допивах, Колю като скочи!
и към челото ми с пръста сочи:
„С тебе приятели сме от деца –
заедно сме крали още топлите яйца.
Ала чак сега ще се познай,
ще останем ли приятели докрай!
От зарана тайна имам, хем голяма!,
ма мисля си, че требва да сме двама...”
„Кълна се, братко, тайната ще пазя,
ако ще в калта до гроб да лазя!”
И да няма никакво съмнение,
сторих бързо кръст с умиление!
Наведе се към мен тогаз,
па зашепна с тайнствен глас:
„Сънувах нещо... тази нощ... в зори.
За нас, за цело село важно е дори!
Имане! От хайдути закопано!
От мен и теб ще бъде изкопано!
Видях го, както виждам теб сега-
на Самодивската поляна, близо до брега!”
Приятели сме с Колю от деца -
заедно сме крали още топлите яйца!
Шепна му с пресипнал от вълнение глас:
„Колю... Където ти, там ще съм и аз!”
...Лятна нощ, на билки всякакви ухайна.
Луната горе, спряла се - блещи сияйна.
Долу пък, задрямала реката, нещо шушне -
наверно на брега се моли – да я гушне...
Крачим с Колю по пътека, от луна огрята -
той с копач, аз пък с кюмюрджийската лопата.
Ей я, съвсем наблизо Самодивската поляна.
Поглеждам Колю. Тоз човек къде се дяна!
А той пълзи като змия в тревата
и съска да залегна на земята.
„Ако нема трактор на Самодивската поляна,
вместо бира, пил съм от сапунената пяна!”
Надигнах се, изпънал до предела шия.
Викам си – на мене не минават тия!
Нито бира пил съм, нито от сапунената пяна -
кой оре среднощ на Самодивската поляна!!!
Пълзим напред в тревата бавно,
като във военно време славно.
Внезапно спряхме като заковани –
въздишки, шепот, стон... мани, мани!...
Дръпнах Колю, па отстъпихме от фронта.
Глей го тракториста, глей го вагабонта!
Любов ще прави тая нощ и точно тук,
върху имането ни и на нас напук!
Ще чакаме - така и така сме били път насам -
ма колко време... нито Колю, нито аз не знам...
Полегнахме наблизо в една окосена ливада,
уж за малко, па заспали сме в наслада.
Събудиха ни гръмко първите петли.
Трактора – още ли е там? Дали
Ромео и Жулиета също сладко спят?
Ма не може цяла нощ да се потят...
Петлите откъм селото извиват глас.
Всеки знае – а сега е ясно и на нас:
Късно ... Много късно стана за имане -
гонят го петлите – тая нощ не ще да стане...
Колю с копача, аз с кюмюрджийската лопата -
назад по пътеката, от лунна светлина огрята...
Утре вечер ще се върнем непременно пак,
па дано го няма тракториста... тоз глупак!
У нас обаче, Дуда портата подпряла.
Мисля си... навярно е заспала...
През дуваря скочих, ма кучето с бесен лай,
за малко да ме изяде, додето ме познай!
А после Дуда на балкона се показа.
Тиган размахва и няква празна ваза.
Па като викна с онзи мощен глас:
„Чуйте хора, к'ъв стопанин имам аз!
Аз му пера, готвя... като на сановник,
а той извъди се голям любовник!
Цяла нощ е бил при няк'ва гювендия!
Връщай се при нея – не на мене тия!”
Тез думи яростни и гневни
се понесоха над къщя и плевни.
Сбра се скоро половин селОто -
и репортерка - с папарашко фото!...
И сега… получи се световна галимация!
К'во да правя в тая шумна ситуация?...
Разказах всичко – от игла до конец –
па к,вото ще да става – хляб или свинец!
…В оремака сме сами със Колю -
прости ми всичко – волю и неволю…
К'во пък... приятели сме от деца –
от полозите крали сме яйца!
...Тая вечер в село никой не остана -
всички са на Самодивската поляна.
А ние с Колю нови планове кроим,
там после картофи да садим!...
© Кирил Тенджов Todos los derechos reservados