В преиначена приказка за време,

когато и насън  ти беше с мен,

в преиначените мечти за хората

и залеза преиначен – студен.

За грешните герои в делничната нощ,

за ръцете – вплетени

и за заблуди остри като нож.

И в тази приказка,

Вторнична нека е наречена,

имах толкова мечти за теб и мен,

сценарий за щастливия ни край.

Ала аз не бях единствена, носеща се

по вълни от ноти

на мелодията, че ме обичаше...

И само съжаляваш, ти само съжаляваш,

че лицето на ангел не се появява

сега, когато ти трябва.

Преобърна се…

И вторника е вече друг,

а трябваше да знам,

че не съм принцеса

и това не е наша приказка,

няма вече бляскави мечти… за нас…

И сме в този малък град,

маскиран в многобройни призрачни утехи,

и има само празни пътища пред нас… и стари рицарски доспехи.

А аз не съм принцеса,

а само заблудена мечтателка.

Докато те няма…

И е вече късно за теб, принце,

за теб и твоя бял кон да се връщате.

Ти не можеш да ме спасиш,

дълго бях в заблуда,

наивно съм обичана от твоите очи,

не знаех, че така боли…

И се връщам назад,

преобръщам хиляди твои усмивки.

Молиш ме да ти простя,

но ще намеря другаде вълшебството несбъднато,

защото това е голям свят,

а онова беше само малък град,

преиначен в прозрачно огледало.

Всичко свърши…

… съжалявам.

Треперя, но

държа се още… глупаво момиче,

и как и до днес не разбра,

че не си ти негова принцеса

и това вече не е приказка,

а той никога няма да е твоят принц

Отново...