Вечерта бе хладна и мека.
Любовта говореше с Утеха.
- Имам нужда от теб.
Каза Любовта с Надежда.
- Защо съм ти аз, кажи?
Любовта главата навежда.
- Снощи с Гнева аз бях.
Беше ми хубаво с него, признавам.
И Срамът сега остана със мен,
гневът с  Изневярата после изчезна
и Тъгата после при мене дойде.
Утехата потърси Надежда,
но тя  сега с Времето бе,
а Времето беше взело и късмета.
И така Самотата пристигна и тя.
А Болката направи силна
и Изневярата, и Срама.
Мъката стана толкова обилна.
Грозотата пристигна с Дъжда.
Любовта помоли и Съдбата,
но тя не чуваше от Суета.
Любовта помоли за услуга смъртта,
но смъртта се договори с Тъгата.
Тогава Времето спря...
спря... о, вижте го... спря.
И така, Любовта остана си жива,
а Надеждата бавно умря.