Тя дойде...
... А беше тогава
зряло и есенно,
тогава тъй бе натежало от плод...
Момчето не спеше
и сякаш понесено
То бе от вятър -
стремглав платноход!
Тогава и дюлите
с мъдрост едрееха -
като отломки - малки слънца,
гроздове свойте тела
пак люлееха -
на сладостта първородни деца...
Момчето тогава
във унес немееше,
и сякаш Момчето
се раждаше пак,
и вятър щом клони
отново повееше,
листата се впускаха
в шеметен бяг...
Тогава, възкръснали,
бликнаха пориви,
тогава бръшлян избуя
за живот,
тогава се пръснаха върху старите покриви
рой семена -
ням бе и стария двор...
А в двора...
Тя стъпваше
в стъпки на есен,
в стъпки на зрелите, сочните дни,
вятър тогава при нея донесе
семе на ябълка -
с руйни страни!
Момчето я срещна!
Момчето гореше
в кладата жарка
на своята кръв...
Тя върху длани
на есен седеше -
незряща...
непомнеща
изблик такъв!
© Анжела Иванова Todos los derechos reservados