Мъглата се вдига,
завесите също,
аз съм отворена книга,
тайни вече не крия.
Мечтая за глътка свобода,
за приятния полъх на вятъра,
за нежната ласка на любовта,
но самота около мен цари.
С красотата си ме заплени,
в пламъците безжалостно ме хвърли!
Това си ти,
изчезващата светлина,
мълчаливата тъга,
приятелката на смъртта.
Всеки ден с болка е изпълнен,
щом ти не си до мен,
всяка песен недовършена е,
ако не е запята от теб и мен.
Отново изгубен в любовта,
проклинан от жалката си съдба,
аз падам ли падам,
страдам ли страдам...
Искам да те мразя,
искам името ти с ярост да крещя,
но пред теб се прекланям,
зората в очите ти желая,
да обикнеш моето сърце мечтая!
Това е болката на страстта,
нещастието на личността,
миг на тъга.
Слънчевата ти усмивка сънувах,
в океан от фалшиви обещания плувах,
къдриците ти нежно галех,
в собствените си сълзи се давех.
Плача ли плача,
сам съм на ръба,
на ръба да обичам,
на ръба теб да отричам...
Изчезващата светлина
в душата ти виждам.
Умиращата надежда
в сърцето си усещам.

 В. Попов