Ти отиде си,
просто мина покрай мен,
нима не знаеш, че след себе си остави мрачен ден!
Аз обичах те и още те обичам,
двамата със тебе бяхме, а ти беше по-различен.
Попитах просто: "Какво има?",
а ти ми отговори: "Трябва да замина!"
Какво да кажа? Замълчах,
ала сърцето ми изпълни се със страх!
Прикрих страха си със усмивка,
но за нещастията нямаше почивка,
оказа се, че ще заминеш скоро,
а аз силно чувствах тежката умора!
Уморих се да се притеснявам,
уморих се грешки да прощавам.
Ти ставаше все по-различен:
тъжен, мрачен и безличен,
единствено когато беше с мен,
щастлив ставаше твоя ден.
Усещах всичко, но не исках
да говоря с теб за твоя страх!
Усещах, че се плашиш,
че ти е мъчно, че тъжиш!
Минаха дни, минаха срещи,
а аз не спирах с моите грешки!
Исках да ти кажа колко те обичам,
истината не трябваше да отричам,
но излъгах те, че нямам чувства
и сега на себе си не мога да простя!
Вече късно е и теб те няма,
ала любовта ни никога не е била измама!