Изповед
Сълзите на очите парят,
а болката е вътре в теб.
Но ти не плачеш. Ти си няма.
И чакаш подходящия момент.
Не. Сега не бива.
Преглъщаш трудно, но мълчиш.
Обидата е твърде пак голяма,
да можеш с други да я споделиш.
И свикнал кръста си да носиш
и тежестта му да търпиш,
мълчиш, търпиш и трупаш болката
и всъщност щастието пестиш.
И слагаш маската отново,
да скрие празните очи,
и тяхната жестока откровеност
по навик стар да омърси.
А хиляди въпроси те измъчват.
Пробождат те като с кама.
И бъркат в теб, и те човъркат,
а отговор не дава и смъртта.
Измамната усмивка пак прокрадва се,
да скрие за пореден път,
че изгорялата от студ надежда
обрича пак сърцето ти на смърт.
И колко слепи сме да видим,
че студ и огън борят се във нас
и рожба на борбата е животът,
а ний - нелепи жертви на скръбта.
© Галина Матева Todos los derechos reservados
Поздрав!!!