Извикай ме със шепот на вълната морска,
или ме изкрещи със бурите прокъртващи.
При себе си вземи ме, да съм ти утеха,
когато ти залипсвам в небивалите сънища.

Извикай ме безгласен - вик пустинен.
Поискай ме със мисъл или с буднала мечта.
Не знаеш ли, че тази вечер си ми нужен,
като оазис сред пустиня, като живата вода.

Така си ми залисвал и те чакам чакам още,
че хукнала бих и през девет планини,
защото някога сърцето ми се врече,
на теб, ако в десетата ме чакаш с обич ти.

На прага на душата ми заставал ли си?
Мечтал ли си ме, бил ли си без мен самотен?
И да те няма, измислям те от сънищата си,
а ти извикай ме, дори да си мираж пустинен.