ЖЕНА ОТ НЕБЕТО
... когато светват лампите полека и в парка тихо пада вечерта,
и във морето лунната пътека изтегли си сребристата черта,
и подир миг крайбрежната алея от светла глъч край мен се огласи,
си мисля, че си струва да живея за теб – макар и само във станси,
залутан сред неспирна гмеж от хора, които ми обръщат тежък гръб,
приличам на пиян, печален кораб, поел през океани тиха скръб,
не знам дали за мене има пристан? – или ме чакат призрачни дъна,
от теб не мога нищо да поискам, освен да си ми снопче светлина,
и – ако Бог със мен не се гъбарка, да те целуна? – друго и не ща! –
Жената от небето, слязла в парка! – по лунната пътека във нощта.